Around the web

Властелинът на стените

- Полицаите били Мишо - казва синът ми. В очите му проблясват странни пламъчета. Усещам нотка на завист в гласа му.

- И аз бях там, обаче на, тръгнах си по-рано и... Всъщност не знам дали наистина са го били. Обаче той така казва.

В тийнейджърска възраст да те бият полицаи, е като да накажат Том Сойер да боядисва оградата. Така ще се извърти ситуацията, та всички да почнат да облазяват набития.

Историята била такава: посред нощ Мишо и още двамина негови приятели отишли на Попа, за да рисуват графити по стените. Чиракът гледал за полиция, калфата носел стълбата, а майсторът Мишо трябвало да се качи на високото, където да вкара спрейовете в употреба. "Идат!", извикал по някое време тоя, дето гледал за полицията, и двамата "по-нисши" по чин, понеже били на земята, хукнали да се спасяват кой как може. Но майсторът, тъй като бил качен горе, къде да бяга - от стълбата нагоре - небе! И им паднал в ръчичките. Извадили палките и - фрас! После го завели в районното, теглили му едно конско и го пуснали.

- Сигурно на полицаите тази нощ просто им се е биело художници - категоричен е синът ми. - От друга страна, така са го направили, че Мишо сега няма как да го докаже - прокрадва се червеят на съмнението в думите му.

Но Мишо си го е извоювал и за няколко дена е героят на гимназията. Доста по-позорно завършила подобна случка със Симо. Значи, разбира се, също посред нощ рисува той върху вратата на частен гараж. Собствениците го хващат. След порядъчната порция пердах му предоставят три възможности: да го качат на колата и да го оставят в нощта сам на Морените на Витоша, пък да се оправя, както може; да го заведат в районното, където полицаите си знаят работата, или да му дадат едно парцалче и да изчисти вратата. Симо избрал третия вариант. Три дена лъскал, след което купил бои и боядисал вратата наново. Не посмял да се похвали в училище, споделил само на един-двама, но те така му се изсмели, че Симо предпочел мълчанието.

Синът ми също си има своя история. Нарисувал той крокодил на една стена. Дошъл друг графитаджия и върху крокодила изпръскал своето оранжево чудовище. После първият рисувач се върнал и отново възпроизвел крокодила върху оранжевото петно. Получил се лилав крокодил на оранжев фон. И така до безкрай.

Защо, питам аз, просто всеки не си рисува на отделно парче стена?

- "Уестсайдска история" не си ли гледала? - отвръща ми той.

Трудно е да се опонира, когато аргументите за случващото се в живота идват от изкуството.

Опитвам се да го осведомя, че преди седмица в Берлин се е провел първият конгрес по графити, който според световните агенции се е превърнал в конгрес антиграфити. В момента Берлин бил световната метрополия на рисуването по стени, тази дейност все по западала в Америка и се разраствала в Европа. Като положителен пример бил изтъкнат опитът на скандинавските страни, където освен глоби законът предвиждал и затвор. Така проблемът бил решен и сградите опазени чисти. Само дни след приключването на конгреса момче, което рисувало от вътрешната страна на тунел на метрото в Берлин, било сгазено от идващия влак.

- Ние сме много зад тях - заключава синът ми. - Те имат традиция, докато ние сега я създаваме.

Може пък да има право. Всеки в последните години си измисли своята историческа роля в преобразяването на България. Защо да няма и такава на драскач по стените?

- Освен това графитите са богаташка работа. Ако аз мога да си спестя да рисувам веднъж месечно, Мишо рисува всяка седмица. Техните имат и му дават мнооого повече джобни. Спрейовете са скъпи.

Не обичам разговори за социалното неравенство, защото винаги се чувствам виновна, че не изкарвам достатъчно, за да отглеждам децата си. Не ми ли стигат всичките уроци по езици и какви ли не курсове, ами сега и спрейове. Пък тогава, пада му се на Мишо, че са го били в полицията. Чувството за социално отмъщение винаги задейства мигновено. Отклонявам темата.

- Рисунките ги разбирам и ако са хубави, дори приемам. Когато надписите имат послание, също. "Долу Тодор Живков!" - се опита да напише преди време един познат и го простреляха. Сега на стената на библиотеката стои: "Пратете оръжейни инспектори в САЩ!". И това е ясно. Но какво значат надрасканите букви и знаци?

Запазване на територията, обяснява ми той. Като златотърсачите от времето на Джек Лондон. Вместо да забиват колчета, графитаджиите оставяли по стените изписани по странен начин прякори. Същото като никнейма в Интернет-форумите. Сблъсък на славата с анонимността. Хем те има, хем не си ти. На колкото по-недостъпно място си рисувал, толкова повече тежест придобиваш. Аха, казвам, нещо като знака на Зоро. Или, както е рекъл поетът: "Този свят е и мой". Или като кучетата, които си препикават ъгълчето... Сравненията го обиждат.

- Как не можеш да разбереш какво значи да притежаваш стена? - вика ми той.

Единственото, което разбирам, е, че е от различно поколение. Какво пък - като не мога друго да му дам, нека поне владее някоя стена. Нали ще си знае, че е негова.